Anonce :: Article :: Сценаристът Иво Сиромахов:Всеки ден създавам един нов свят

Иво Сиромахов е роден през 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ”, а след това „Театрална режисура” в НАТФИЗ. Режисирал е постановките: „Обърни се с гняв назад” от Джон Осбърн, „Макбет” от Уилям Шекспир, „Били Лъжеца” от Кийт Уотърхаус и Уилис Хол. Освен в областта на театралното изкуство Иво Сиромахов има и завидни постижения в журналистиката. За това свидетелства работата му в столичното издание на в. „24 часа”, където е автор на фейлетони и шеф на отдел „Култура”. Към творческата му биография не можем да не споменем и написаните от него книги: „Една нощ в гробищата” (1999), „Оптимистична теория за българския секс” (2007), „Дневници и нощници” (2008), „Още дневници и нощници” (2009), „Няма смисъл” (2009). От 2000 г. Иво Сиромахов е отговорен сценарист в „Шоуто на Слави”.

Как минава един ваш ден?

Всеки ден е различен. Аз съм творец и в моя живот няма еднакви дни. Дори когато се събуждам, никога не отварям очи с една и съща мисъл в главата. Като отговорен сценарист в „Шоуто на Слави” работата ми е изключително интересна и разнообразна. Всеки ден заставам пред белия лист и до вечерта трябва да създам един нов свят от иронии, пародии, комични персонажи. В това има много адреналин, но не си мислете, че е толкова просто. Много е важно текстът да бъде остроумен, дързък, забавен и изненадващ и да има талантлив водещ, който да успее да го интерпретира по най-добрия начин.

Какви са взаимоотношенията ви с другите сценаристи. Случвало ли ви се е да се скарате?

Да се скараме – не, но много често спорим по отношение на работата. То не е и точно спор, а по-скоро иронични подмятания и подигравки. Накрая печели идеята, която получи по-голямо одобрение сред колегите.

Сценарист или водещ – кое ви е пї на сърце?

Сценарист, разбира се. Много по-интересно ми е да създавам образите, отколкото да ги интерпретирам. Зад компютъра се чувствам по-комфортно отколкото пред камерата.

Какво място заема смехът във вашия живот и случвало ли ви се е да се смеете през сълзи?

През сълзи – не, но ми се е случвало да се смея до сълзи. Смехът е най-сигурната защита срещу простотията, която е навсякъде около нас. Той се ражда в момента от някаква ситуация, жест, дума и после изчезва.

Кое събитие е изиграло най-важна роля в живота ви?

Най-важна роля изигра раждането на синовете ми. Това ми даде смисъл и посока в живота.

А следването ви в НАТФИЗ?

В НАТФИЗ изкарах няколко безгрижни студентски години – толкова безгрижни, че спомените, които имам от това време, не са подходящи за разказване. Срещнах и няколко забележителни преподаватели, от които научих много – Сашо Морфов, проф. Владо Каракашев, философът Здравко Попов.

Вие пишете и книги, откога и защо?

Писането, освен че ми е професия, ми е и хоби. Обичам да експериментирам в различни жанрове и затова започнах да пиша и книги. Експериментът очевидно се оказа успешен, защото книгите ми се продават в големи тиражи и са обект на много емоционални коментари.

Как прекарвате свободното си време?

Малкото свободно време, което имам, го прекарвам със семейството си. Обичам да играя футбол със синовете си, да скитаме по планините, да ходим на кино или пък да гледаме мачовете от английското първенство. Огромно удоволствие ми носи четенето на книги. Преди няколко години много се запалих по ездата. Тренирах усилено и доста напреднах. Но напоследък за съжаление не ми остава време за това. Обичам да карам и ски, но мразя да вися на опашка пред лифтовете, затова винаги търся по-спокойни и непопулярни писти.

Какво е за вас щастието?

Щастието е да усещам любовта на близките си, да виждам усмивките на децата си, да прочета хубава книга, да играя футбол с приятели.

Отмина Великден – какво е вярата за вас?

Вярата е твърде важно нещо за мен. Тя може да направи човека по-спокоен и уравновесен и да му помогне да не се чувства толкова самотен. На мен тя ми дава правилата, по които да живея, и понякога ме спасява от отчаянието.

Кои са героите на нашето време?

В България днес властват невежеството и простотията, затова героите на нашето време са глупаците. Имаме политици, които не могат да говорят, певици, които не могат да пеят, футболисти, които не могат да играят. Свидетели сме на един безкраен парад на глупостта.

Владимир Христовски


Anonce :: Article :: Сценаристът Иво Сиромахов:Всеки ден създавам един нов свят

Anonce :: Article :: Когато Изтокът срещна Запада

Тя е от Източна България, а той от западната част на страната. Тяхната история започва през 2000 г., когато пътищата им се пресичат. Тогава едва ли са си представяли, че ще работят заедно и че със съвместните си проекти ще станат популярни не само у нас, а и по света. Днес Елица и Стоян ни гостуват като две твърде популярни лица, които освен всичко друго не могат и един без друг. Предлагаме ви да опознаете отблизо чаровната Елица Тодорова и майсторa на барабаните Стоян Янкулов.

Началото

Стоян: Всичко започна на… летището. Годината беше 2000. За първи път зърнах Елица, когато заминавах за Торонто за участие във фестивал. Тогава аз свирех с Теодосий Спасов и Анатоли Вапиров, а тя – в хор „Космически гласове”. Оказа се, че и двамата имаме изяви на музикалния форум и там се запознахме. Аз, естествено, я бях загледал и „набелязал“ още на аерогарата. Спомням си, че техният концерт беше преди нашия. Видях я в хора за автентичен български фолклор, а след това в гримьорната. Разбрах, че е завършила ударни инструменти в Музикалното във Варна и Академията в София. Това определено засили интереса ми, но той стана неудържим, когато Елица ми демонстрира познанията си по електронна музика. Така стана запознанството ни.

Елица: Той твърди, че ме е забелязал пръв, но аз мога да кажа кога го „усетих“ като човек. Понеже полетът беше дълъг, разхождайки се в самолета, го загледах и ми се стори, че има много добри очи, а аз вярвам, че те са душата на музиканта. Същинската работа с него започна след като завърших консерваторията.

Тук Стоян се сеща за своя първи дует, който, забележете, е с… дизелов агрегат. „Той издаваше различни звуци и така създаваше различни ритми. Бях в казармата и когато имах време, взeмах две пръчки и удрях по една туба. Цялата рота се събираше да ме слуша… След това имах дует с Теодосий Спасов, после с Елица Тодорова – последният се оказа най-сполучлив.

Елица Тодорова определя себе си като щастлив човек и голям късметлия. Родена е във Варна, но част от детството й преминава в Африка, където родителите й работят. Живее и учи в Либия, в българското училище, в което майка й преподава музика. Баща й пък бил готвач и готвел на всички българи в „шериката” (лагерът от бунгала), в който живеели. Споделя, че именно престоят й в далечната страна е възпитал в нея любов към природата и животните. Десетгодишна се завръща във Варна. Учи в родния си град и дистанционно в Котел. Днес Елица има две дипломи за средно образование – едната по ударни инструменти от Варна, а другата по народно пеене от Котел. Завършила е и музикалната академия в класа на проф. Добри Палиев.

За себе си той е лаконичен. Казва, че обича да майстори и дори сам си прави палките и някои инструменти. А първото нещо, което е изработил, са двойка барабани. Успял да ги направи от пластмасови туби като изрязва дъната им и ги покрива с кожа. Подобно на Елица, и Стунджи е завършил Националната музикална академия „Панчо Владигеров”, но в класа на Борис Динев и Христо Йоцов. Специалността му е ударни инструменти. Свирил е 7 години в Биг Бенда на Българското национално радио, изявявал се е в редица рок и джаз групи, фолклорни ансамбли, джаз-рок и фюжън формации.

За новия албум

Същинският повод за срещата ни обаче е появилият се наскоро албум на Елица и Стоян – „Вода”. Когато говорим за творението им, Елица сияе от щастие и разказва с усмивка:

Албумът съдържа 15 песни и завършва със звука на морските вълни, които Стоян записа. Щастлива съм, че в клипа „Земя” присъстват истински животни – сърна, гарван, лисица, вълк, костенурка. A в клипа „Брала мома ружа цвете“ „участват“ 100 живи пеперуди, които ни докараха от Индонезия. Самото видео заснехме във „вълшебната гора”. Нашата мисия е да изпълняваме фолклор, който да не звучи архаично, както го познаваме от бабите си, а да е толкова добре поднесен, че младите хора да го харесват и да танцуват на него, както на музиката на електронно парти.

За мечтите

Елица: Сега мечтая за къща с двор и мениджър, или продуцент от световна класа. Както и да не повтарям старите си грешки и да извървя пътя си с мъдрост и търпение. Искам също да направим концерт в Индия с индийски музиканти на някое свещено място.

Стоян: Аз мечтая да излетя в Космоса, защото искам чисто технически да изпитам безтегловността. Даже бих и посвирил в Космоса.

За бъдещето

До момента настроението е приповдигнато, но когато задавам въпроса кога мислят да се оженят, Елица и Стоян се споглеждат и утихват. След минута мълчание Стоян отговаря:

По принцип планираме и това да се случи, тъй като от 10 години сме заедно. Естествено е да имаме желание да се сдобием с наследници. Ако обаче сключим брак, той ще е само пред Бога, защото е грях да не си се венчал, а не защото така трябва.

Елица: За мен също църковният брак е важен, но кога ще стане няма да кажа (смее се). Това е и един съвет към всички представителки на нежния пол: за да бъде една жена интересна, трябва да е и малко потайна.

За Евровизия

Елица: За мен „Евровизия” беше най-голямата школа. Тогава разбрах, че мога да правя дълги турнета с малко сън и ставане рано. Осъзнах също, че когато представяш не просто себе си, а цяла държава, това е много сериозно и отговорно. „Евровизия” беше изпитание, в което се калих и придобих опит и издръжливост. За мен това е не просто песенен конкурс, а конкурс за психическата издръжливост на изпълнителя.

Владимир Христовски

Anonce :: Article :: Когато Изтокът срещна Запада